Случва ми се да спомена в разговор, който завие към поли темата, че се опитвам да развивам блог за етичната немоногамия в България. Питат ме дали съм активист и аз отговарям с „не“, защото не намирам, че моето е точно активизъм. Като не е активизъм обаче, какво точно е? Каква в крайна сметка е целта и защо изобщо влагам усилия в нещо, което дори ми е трудно да формулирам? А постигам ли тази цел?
Целта е възможно повече хора да бъдат адекватно информирани, че съществуват алтернативни успешни модели за взаимоотношения между хората спрямо тези, които сме наблюдавали и които се считат за обществено приемливи. Иска ми се да мисля, че начинът по който пиша за ЕНМ не омаловажава моногамията като избор и начин на живот и че представя алтернативите незастрашително и реалистично. Ще ми се да допринеса хората да имат по-малко предразсъдъци и да са по-малко враждебни към различните, ако ще и приносът ми да е една прашинка. Бих се радвала да виждам повече съзидание и приемственост около себе си и съм достатъчно наивна, за да вярвам че имам уменията и качествата, за да допринеса тази кауза. Опитвам се да не захаросвам материалите си и да държа курса достатъчно реалистичен, за да не заблудя някого, че когато си поли, си щастлив, а когато не си поли, си нещастен и/или неадекватен. Смятам, че дължа уважение на всеки модел на отношения, който работи за някого и не е противозаконен.
Не се смятам за поли активист, защото освен да информирам една много ограничена група (предимно от вече информирани хора), не участвам в други инициативи. Използвам всяка възможност да организирам и да участвам в публични събития и лекции по темата, да обсъждам ЕНМ с любопитни към темата хора. Но за разлика от активистите в САЩ и западна Европа, аз не радетелствам за други каузи, освен информираността… поне засега. В по-развитите ЕНМ общества вече се говори за промяна в законовата уредба, така че полиаморните хора да могат да сключват бракове с повече от един човек. Обаче аз съм на мнение, че вместо да слагаме каруцата пред коня по нашите ширини, редно е най-напред да постигнем известен напредък с уреждането на браковете между еднополовите двойки. Смятам, че преди това, всякакви опити да се уредят браковете между поли хората биха били обречени. Друг проблем, който имам с активизма спрямо поли брака е, че аз като цяло съм против брака (за себе си, разбира се – не ми пречи другите да се женят). Смятам брачната институция за твърде закостеняла, праволинейна и рестриктивна. Изпитвам трудност да отделя концепцията за брака от тази за моногамията. Дразнят ме речите на лелите в ритуалната зала. Изприщвам се от наивния им оттенък и намирам, че са пусти откъм съдържание.
Полиаморията и брачната институция.
Това, което намирам за смислено в брака, е законовата уредба, която касае децата след смъртта на единия или двамата родители. Все си мисля обаче, че трябва да има начини тези въпроси да се уредят законово и без да се налага да се встъпва в брак. Колкото и лично аз да съм против брака, смятам че докато тази институция съществува, трябва да бъде недискриминативна и да уважава правата на всички граждани – хетеросексуални, хомосексуални, мъже, жени, кой с какъвто пол се идентифицира, моногамни, полиаморни и изобщо всички пълнолетни ХОРА. Но просто няма да съм аз активистът, който да подеме опит за такъв род промяна в правилата. Твърде много емоция и негативизъм има в отношението ми към брака като цяло, което определено не ме прави точния човек за тази работа. Не се чувствам зле от това, понеже точни хора си има за всичко. И ако мога частично да помогна за такава кауза, не бих отказала.
Полиамория и живеене заедно с партньорите.
Поли хората в по-развити от нашата страна понякога се срещат с неподозирани за нас трудности. В някои общини в западна Европа има наредби, според които е незаконно повече от двама индивиди, които не са роднини или встъпили в брак, да делят общо жилище. Освен ако не са обвързани с някакъв договор – например двама са във фактическо съжителство (т.нар. civil partnership), а третият им се води иконом – поне на хартия. Тези наредби засягат полиаморните хора, които искат да живеят заедно, макар че са приети с цел превенция на съжителството на твърде много хора в едно жилище – като имигрантите от по-малко развитите страни. Ние в България обаче нямаме този вид ограничение. „Колегите“ на запад трябва да се преборят с тези закони, защото в противен случай полиаморните групи, които живеят заедно са в нарушение. Ако срещу тях бъде подаден сигнал, да кажем от съседи, те ще трябва да напуснат жилището. Независимо дали са наблъскани трима човека в едностаен апартамент или са същия брой хора в имение от 900 акра с 8 спални и 3 кухни.
В България има необятно пространство за изявяване на предразсъдъци към поли хората. Въпреки това смятам, че в момента е напълно възможно в нашата страна една поли група да си живее на едно място, без да има съществени проблеми със съседите, но само докато не бие на очи или докато съседите я харесват достатъчно, че да не проявяват нетърпимост, решавайки си междусъседските различия по най-българския възможен начин.
Полиамория и работа.
Аз работя в сферата на информационните технологии, където сме богопомазани – работа има, заплатите са високи, а дискриминацията е рядкост. В ИТ сферата дори и жираф да си, ако си добър професионалист, си преди всичко възприет като добър професионалист. Дори като жена съм се сблъсквала за последно със сериозни трудности от дискриминативен тип преди много, много години. Не очаквам да бъда по някакъв начин дискриминирана поради полиаморния си начин на живот, а дори да бъда, не смятам, че има много място за подобряване в действащите антидискриминативни закони в посока поли. Според някои автори, полиаморията е сексуална ориентация, а според други – начин на живот и жизнена философия. Трябва да отбележа, че аз съм от вторите. На запад има прецеденти полиаморията да бъде успешно натъпкана от адвокати в дефиницията за сексуална ориентация, което води до възможност да се водят дела за дискриминация на база сексуална ориентация, когато се появи дискриминация към поли човек. Все пак не смятам, че ако в работата някога решат да ме дискриминират и репресират, защото съм поли, някой закон би могъл да ме защити. Не и в тази страна.
Полиаморията и културата на обществото.
За мен е по-лесно и намирам за по-ефикасни възможностите си да повлияя по мек и позитивен начин на културата на хората около мен, отколкото да подемам грамадни инициативи за промяна на законите – проблем, който хем не разбирам напълно и не мога да обхвана, хем не смятам, че му е дошло времето и е реалистично скоро да се разреши.
Борбата с дискриминацията не означава само стремеж законите да защитават от сегрегация различните малцинства. Част от тази борба е и атакуването на дискриминативните поведения на ниво ежедневие – реакцията ни или липсата й, когато сме свидетели на дискриминативно поведение или какъвто и да било тормоз.
Едно от най-дразнещите за мен неща е негативната нагласа на обществото към дискриминирането специфично на дадено малцинство. Според мен трябва да сме чувствителни и нетолерантни към дискриминирането по принцип, като поведение, а не конкретно когато е проявено към определени малцинствени групи. Не ми харесва да не толерираме тормоза над деца, но да си затваряме очите, когато виждаме тормоз над пораснали цигани. Не е ок да реагираме при тормоз над момиче, но не и когато бива тормозено малко момче (понеже нали, той трябва да свиква, за да стане голям и силен мъж). Ако ще сме нетолерантни към дискриминацията и тормоза, нека сме такива от край до край. Нека самото негативно поведение да е нашият спусък за реакция и нека реакцията ни да не зависи от това кой конкретно е жертвата.
Вашият коментар