В полиаморните общности традиционно „йерархична полиамория“ се възприема малко като мръсна дума. Вложеното в термина значение е натоварено с негативен заряд и често при възникване на обсъждане или спор, йерархията бива определяна като неетичен елемент. Причината е в ограничаващия характер на въведената йерархия – тя в общи линии казва „само една от връзките може да процъфтява без ограничение, а другите връзки имат лимит на развитието си“.
Оттук директно преминаваме към темата за правилността на терминологията – след като искаш да имаш въведена йерархия в отношенията с партньорите си, не можеш да се наричаш полиаморен. Или си в отворена връзка, или си в някакъв друг вид ЕНМ, но просто не си „поли“. Защото полиаморията е любов към повече от един партньор. А ако си наложил ограничение на развитието на някоя от връзките си, то това не е точно любов – това са сметки.
За какво всъщност става въпрос и какви са практическите изражения на въпросната „йерархия“? В най-класическия смисъл, йерархията в немоногамните отношения се свежда до следното: двойка в немоногамни отношения, която тепърва отваря връзката си и партньорите в новоотворената двойка се определят един друг като свой „първичен партньор“. Останалите им партньори са вторични и поредни по ред. Това означава, че двамата първични партньори споделят съществените си и значими ресурси, като време и внимание, най-напред помежду си. А каквото остане, може да бъде разпределено към другите им връзки.
Съществува концепция, при която първичните партньори въвеждат правила във връзката си. Често като се заговори за такива правила, се подава примера с правото на вето в „основната двойка“. В наши дни, правилата биват повсеместно отхвърляни като подход от полиаморните общности като нещо отживяло, ограничаващо, неградивно и не особено етично.
Когато имаме разделяне на първични, вторични и т.н.партньори, това на практика най-често означава повече ресурси, права и инвестиции към първичния партньор и ограничение на същите към вторичния. Нарича се още „привилегия на двойката“. Ако да речем се намирам в такава ситуация, посланието ми към вторичния ми партньор би следвало да бъде нещо като „Аз мога да отделям за теб не повече от Х количество време месечно. Не мога да ходя с теб на почивки, понеже с първичния ми партньор имаме финансови приоритети, които не ми позволяват да изразходвам необходимия ми за пътувания с теб бюджет. Понякога може да се случи с теб да имаме уговорка да се видим, но да се наложи тя да бъде ненадейно отменена от моя гнездящ партньор, тъй като с него сме се договорили да имаме право да наложим вето на срещите ни с другите партньори по всяко време. Не мога да ти предложа преспивания в моя дом, понеже го обитавам заедно с моя първичен партньор, а той не е съгласен вкъщи да пренощуват наши партньори. Мога да съм емоционално инвестиран към теб само до една определена степен – да речем, до ниво симпатия, приятелство, увлечение и физически контакт – но не мога да те заобичам, понеже с основния ми партньор сме се разбрали романтичната любов да е запазена територия само за нашата двойка“.
Прозвуча ли някак сурово? На мен да. Смятам, че суровостта идва, от една страна, от ограничаващия характер на цялото послание. , но от друга, посланието е негативно и защото тези ограничения невинаги могат да бъдат спазени. То е като да встъпя в брак и да обещая, че няма никога да обичам/поглеждам/да съм привлечена от друг човек. Абсолютно същото е, просто в случая го обещавам на първичния си партньор: „Вторичният никога няма да има същото или по-голямо значение за мен, отколкото ти имаш – нито когато планирам времето си, нито финансите си, нито чувствата си.“ По отношение на нарочното „разпределяне“ на чувства само ще отбележа, че това не е нещо, което аз владея, умея или искам да правя.
Всъщност, ако горният сценарий бъде приведен в действие, вторичният партньор също така би могъл да си направи изводи, че аз и той никога няма да стигнем до съвместно съжителство и като цяло връзката ни никога няма да ескалира извън наложеното от правилата ограничение. Но също така, той няма да се налага да се грижи за децата ми или да се среща с родителите ми. Той не би имал към мен отговорност, ако бъда изправена пред нуждата от разрешаване на жилищен проблем; явно няма да му се налага да идва с мен на погребения, няма никога да ме види в цялата ми прелест с ротавирус и ковид едновременно и всичкия този джаз. Ако аз съм с нагласата да разделя връзките си йерархично и комуникирам това по кристално ясен начин с партньорите си и те са съгласни, аз всъщност не виждам етичен проблем. Не и в йерархията като такава. Етичният проблем тук е свързан с обещанието в бъдещето, над което някои хора – като мен – нямаме контрол. Когато на единия обещавам, че винаги ще обичам най-много него, а на другия например, че него никога няма да го обичам повече от приятел с привилегии, всъщност аз се обвързвам с едно нестабилно твърдение. Може да се надявам, че ще бъде както го мисля, но не мога да го гарантирам. А животът дотук вече няколко пъти ме е уверявал, че си има собствено мнение, което понякога се различава от моите намерения.
За да съм откровена и по някакъв начин полезна ще разкажа как правилото „Ние пък сме си първични партньори и най-важни един за друг“ набързо еволюира. Това, което в миналото беше правило, че „ние сме си най-важни един за друг“, сега е претворено в съгласие. Гласи, че ако се случи така, че един от нас реши, че иска изцяло да приоритизира друг партньор, дискусията за това ще се проведе най-напред в нашата двойка. Това съгласие е вече на няколко години и истинската му цел е не да ограничи мен или моя първичен партньор – аз вече знам, че ограниченията не работят. Ако нещо важно изисква разбиване на ограниченията, то те ще бъдат разбити и никакви правила или други сили няма да успеят да спрат този процес. Това е просто едно съгласие, което в онзи момент ми е било необходимо, за да се успокоя, че каквото и да се случи, няма аз да съм последната, която да го разбере – примерно, чак след сватбата на приятеля ми и партньорката му. Напротив, ако ще има сватба, аз искам да разбера първа, да имам официална покана и специална роля в нея. Но това е сега – преди беше друго. В момента чета съгласието и не виждам никаква причина да го отменям, защото все още ми се струва напълно логично и валидно. Нали знаете за мононормативната шега, според която измаменият съпруг все последен разбира? Ами, можем да разглеждаме моето постигнато съгласие като полиаморния еквивалент на тази шега. То ме пази от позицията на “измамения първичен партньор”.
Повечето полиаморни хора около мен се определят като привърженици на RA, защото практикуват своята полиамория по начин, който на тях им харесва и ги устройва и който няма непременно известен на тях аналог. И поради тези причини, повечето поли хора, които аз познавам, изведнъж се оказаха анархисти. Аз бях стъписана от това осъзнаване, защото свързвам анархията с отхвърляне на властта и правилата. Всъщност в контекста на полиаморията анархията по-скоро означава „правим си наши собствени правила по такъв начин, че да са валидни и смислени за нас конкретно“. Понеже всяка диада, триада и т.н. е уникална сама по себе си, то виждам две посоки за развитие на терминологията – скоро или всяка група ще си има собствен термин за вида полиамория, която практикува, или пък просто ще определя стила си като RA 😊.
Има автори, според които йерархията в една поли връзка съществува не върху основата кой на кого какъв приоритет отдава. Според тях е нормално да приоритизираш ресурсите си към някой от партньорите си и това е ок, стига да е ясно комуникирано между всички въвлечени. Според тях можем да говорим за йерархия само в случая, в който единият партньор има властта да определя как ще се развива връзката на неговия партньор с трети лица. Т.е. йерархията автоматично е налице в случая, в който имаме възможност за вето или пък правило, което казва „твоята връзка с Х може да ескалира само до ниво Y“. Нека дадем илюстративен пример с тези две правила: „Можем да се виждаме с другите си партньори до два пъти седмично“ и „Не можем вербално да изразяваме обич към другите си партньори“. Та, това в примерите се води йерархия. От друга страна, самото приоритизиране на ресурсите ни към един от партньорите ни не е йерархия, а просто приоритизиране. Такива валидни примери за приоритизиране биха били:
– Първо питам Х за разпределяне на времето и ресурсите ми, понеже заедно с нея отглеждаме деца и искам да съм сигурен, че Х е напълно задоволена откъм моето време, внимание и други ресурси. Така че да има възможност да бъда пълноценна обгрижваща фигура.
– Най-напред се съобразявам с Y, когато планирам пътувания, понеже те изискват финанси, а с Y живеем заедно и имаме обща ипотека. Това значи, че трябва на първо място с Y да се погрижим за бита, сметките и ипотеката и ако остане финансов ресурс, мога да направя пътуването.
– Z е с неприятен вирус. Искам да се видя утре с другия си партньор, но се притеснявам Z да не се влоши, докато съм извън вкъщи. Ще се уговоря със Z за колко време точно ще отсъствам от вкъщи и ще се разбера с него непременно да ми се обади, в случай че се почувства по-зле, преди да съм се прибрала. А на другия си партньор ще обясня ситуацията предварително, защото не искам да рискувам той да бъде неприятно изненадан, в случай че още в началото на вечерта получа обаждане от Z и се наложи да се прибера веднага.
Добре, дотук излиза, че поли обществата осъждат йерархичните връзки, но пък приоритизирането на ресурсите ни спрямо даден партньор/и може да бъде допуснато. И ние какво да направим, какви да бъдем, за да не сме неетични, да не ни обявят за не-полиаморни, да не ни анатемосат или пък да не нараним някого? Аз продължавам да смятам, че каквото и да практикува човек, както и да го нарича, ако имаме спазени принципите на прозрачност и съгласие от всички страни, всичко е наред. Има хора, за които да са вторичен партньор на някого е всъщност именно търсеният ефект – медът на полиаморията. Аз съм донякъде един от тези хора, защото нямам желание оттук нататък да се свързвам с още хора на битово ниво. Може да имам превъзходна връзка с не-гнездящия си партньор, но нямам никакво желание да откривам колко точно е фанатизиран в подреждането на тениските си по цветове например (или добавете тук друга чудата особеност по ваш избор).
Не намирам йерархията за нещо непременно зло или отровно. Все ми е едно дали се нарича йерархия, приоритизиране или нещо друго, стига все пак да отговаря на принципите на ЕНМ и да работи добре за всички замесени. Да не ги ограничава, а да им дава стабилност, спокойствие, прозрачност и яснота. Стига да може да се предоговори, ако се налага и да носи на всички замесени повече ползи, отколкото вреди. А какво е и как да го наричам? Може би RA.
Вашият коментар