„Какво ти е етичното, щом децата ти не знаят?“

Наскоро пуснах тема, свързана с полиаморията в един от най-населените български форуми. Темата успя да оцелее цели 4 дни, преди да бъде заключена. Във форума присъстват предимно жени над 20-годишна възраст и голяма част от тях са в различни етапи от пътя си като родители. Спокойно бих могла да обобщя, че това е сравнително консервативна общност и ми беше ясно предварително какви реакции да очаквам от потребителите там. Не се сбърках – много хора реагираха на темата, без дори да направят опит за разбиране и с откровен хейт. Но нито за момент не съм се засегнала от реакциите на потребителите и общуването ми докрай остана търпеливо и възпитано.

Все пак, някои от тях повдигнаха валидни и значими въпроси, макар и преплетени с чиста проба хейт, ясно прозиращ под тях. Един от тези въпроси беше около това, доколко открити са поли хората със семейния си кръг – а именно деца и родители. Макар въпросите да бяха формулирани така, че да уязвяват, аз избрах да погледна отвъд и ето ни тук, в статия, в която ще обяснявам на кого, какво и защо казвам или не казвам, че водя етично-немоногамен начин на живот.

Знаят ли родителите и децата ми? Краткият отговор е не. Истината е, че засега с тях практикувам „Не питаш – не казвам“ политика (Don’t ask – don’t tell) по отношение на полиаморията. Ако директно ме попитат дали съм в интимни отношения с още някого, извън известния им вече човек, аз няма да мога да се пречупя и да излъжа. При такова положение не бих скрила този факт и дълбоко в мен живее увереност, че ако те биха ме изслушали, биха успели и да ме разберат. Както и че отношението им към мен не би се променило. Вероятно биха имали въпроси и биха изпитали нужда да получат пълна яснота, за да могат да продължат да усещат сигурност в мен. Нямам и грам съмнение, че съм способна да обезпеча техните нужди в това отношение.

Все пак, за момента, си спестявам навлизането в тази тема. Човек би открил сянка на лицемерие в позицията ми – какъв радетел и активист за ЕНМ съм, щом дори не ми стиска да кажа на семейството си?! Ами стиска ми, както по-горе отбелязах. Ако ме попитат, няма да ги баламосвам.

Не съм проактивна относно осветляването на семейството ми, че съм етично-немоногамна, понеже начинът ми на живот е така построен, че тях това на практика не ги засяга. Имала съм случаи, в които и родителите, и децата ми да се познават с мои партньори и да имат хубави взаимоотношения помежду си. Просто не сме им споделяли цялата палитра на отношенията помежду ни. Не съм сигурна дали такова разкритие би провокирало голяма или малка тревога у тях, но съм сигурна, че временно би ги разтревожило до някаква степен.

Бих споделила с децата си на по-късен етап, когато те самите започнат да си задават въпроси за обществено приетия модел на връзките и възможните алтернативи. Смятам, че въпросът не е „дали“, а „кога“ това ще се случи. Мисля, че на сегашния етап биха се питали защо им го казвам и какво очаквам от тях, споделяйки тази информация, а аз фактически нямам никакви неудовлетворени от тях нужди в този аспект. Същевременно живея с нагласата, че този разговор с децата ми ще се състои преди да навършат пълнолетие. Всъщност темата за етичната немоногамия е обсъждана с тях и те знаят, че има различни модели на обвързване. Може би под мое влияние те приемат и моногамията, и етичната немоногамия като напълно валидни модели на партньорство и също така осъждат изневярата и я отъждествяват с предателство. Както и аз.

Що се отнася до родителите, смятам че те биха били по-разтревожени от подобно разкритие главно поради многото години, навъртяни в уж моногамния социум и всичкото натрупано моно-нормативно лустро, което аз пък намирам за доста изменчиво и фалшиво на моменти. Но да, социалните и житейски натрупвания могат да бъдат сериозен фактор за приемане/отхвърляне на нещо извън нормите при всеки индивид. Естествено, че „индивид“ тук е ключово и че от човек до човек разлики има, но като цяло ми се струва, че има тенденции по-възрастните по-трудно да успяват да приемат различността. Сякаш тях по-силно ги изненадва самата новопостъпила информация за алтернатива на нещо, което те познават отпреди. Разликата с децата е, че реално колкото си по-млад, толкова по-малко си предубеден и толкова по-склонен си да приемаш алтернативи на добре познатите ти убеждения, поведения и модели. Това важи не само за отношения и връзки, но и за начини на работа, изкуства, технически и други иновации и какво ли още не,т.е., умението да се адаптираш не е запазена за младите хора територия, но определено е „талант“, който сякаш най-ярко грее в младостта.

Сега, ако тук бяхме част от огромен интернет форум от български майки, несъмнено щеше да има някой, който да настоява, че мен просто ме е срам от себе си и от начина ми на живот. Щеше да има убедени, че със сигурност може да се опитвам да си вярвам, но дълбоко в себе си съм неосъзнато нещастна или пък просто се самозалъгвам. Ако трябва да съм честна, беге-мамите си останаха с тяхното първоначално убеждение, че те са прави, а за мен остават вариантите или да се самозалъгвам, или да съм натурално проста, но именно там се крие и моето спокойствие по темата. Както вече споменах, при директно зададен въпрос съм готова да отвърна с откритост. Една от причините да съм толкова уверена идва от осъзнаването на неизбежността някой да бъде разочарован от мен – малко, много, временно или завинаги. Намирам, че това осъзнаване е нещо, което идва с порастването. В случая на беге-мамите разочарованието е всеобхватно и за постоянно, но при хората, които ме познават, ценят и обичат смятам, че такова може и въобще да не се появи.

Нещо друго, свързано с настъпването на зрелостта е и разбирането, че това от което може би се страхуваме в отношенията с другите, всъщност рядко е толкова фатално и драматично, колкото в нашите представи. Да вземемза пример изневярата като явление – една класическа беге-мама изначално я отхвърля напълно, но пък често след време се оказва в ситуация да я допуска в живота си под една или друга форма и поради голямо разнообразие от причини. И понеже въпросът за моята етична немоногамност реално засяга пряко партньорите ми, а съвсем косвено  – родителите и децата ми, аз не бих очаквала сред членовете на семейството ми да има крайно разстроени от това как аз съм избрала да си живея живота. Особено при положение, че имат наблюдения и над връзката ми, която всички окачествяваме като хармонична. Начинът ми на живот в аспект ЕНМ, – поне за момента, – засяга семейството ми толкова, колкото и предпочитанията ми в BDSM – точно никак. Не крия от тях кого познавам и с кого прекарвам времето си, но не обсъждам с тях половия си живот. Ако ЕНМ започне да има пряко влияние над семейния ми кръг, бих преразгледала и позицията си.