Това е един материал за клишетата и предразсъдъците към полиаморията и полиаморните хора. За да се запозная по-отблизо с това което масово се спряга за задължително за ЕНМ от хората в по-развитите страни, си позволих да обходя няколко блога и статии, чиято тема бе точно това – митове за полиаморията. А за проучване на локалните нагласи, избрах няколко опитности с които съм се сблъсквала, като например:
- Мнения на мои приятели от времето, когато тепърва разбираха, че нещо се променя в динамиката на личния ми живот (и някои бяха леко шокирани).
- Мнения, събрани от български интернет потребители – във форуми, коментари под статии за ЕНМ, фейсбук групи, постове с ЕНМ тематика и т.н.
Ще започна с по-„гадничките“ клишета, за да осигуря положителна градация и да ви оставя с усещането, че всички си мислят само страхотни неща за ЕНМ. Мне…
Та един от най-неприятните предразсъдъци, с които съм се сблъсквала е, че хората всъщност никога не могат да са искрено и доброволно съгласни на ЕНМ. Според този стереотип, ЕНМ винаги се случва по принуда, т.е. единият партньор извива ръцете на другия, а той се съгласява по необходимост. Нищо не успява да убеди привържениците на това мнение, че двама пълноценни и осъзнати индивиди могат заедно и доброволно да вземат такова решение. Мисля, че основната причина за съществуването на този мит е дълбоко залегналата обществена мононормативност. За някои от нас явно е по-лесно приемането на концепцията за конвенционалната изневяра и последваща прошка, отколкото тази за осъзнатото решение да влезеш в света на ЕНМ. Това което ме изненадва в този начин на мислене обаче, не е напластената в нас мононормативност, чиито слоеве са се трупали с поколения. Изненадва ме отривистото защитаване на тази теза с цената на всичко, дори с цената на удобно измислени мними доводи като:
- Принуда. Теорията е, че ЕНМ се сервира от единия от партньорите като ултиматум – или се съгласяваш, или приключвате. Но когато говорим за consensual non-monogamy (немоногамност по взаимно съгласие), не може да е по взаимно съгласие, без да сме се съгласили. Ако има елемент на принуда, това просто не е ЕНМ.
- Изгода. Друга разновидност на горното мнение е, че ако връзката е започнала като моногамна, то отварянето й непременно е било следствие от класическа изневяра, след която партньорите обаче не са се разделили като нормалните хора, поради някаква взаимна изгода – материална или не, която ги принуждава да продължат живота си заедно.
- Зависимост. Финансова, жилищна, битова или друг тип. Вероятно този, който е кандисал за ЕНМ, просто зависи финансово от другия, който пък е бутал в посока ЕНМ.
- Необичане. Явно партньорът ти е спрял да държи на теб или пък никога не те е обичал, след като е съгласен да се виждаш с други хора.
- Глупост. Има хора, които смятат, че полиаморните не осъзнават какво правят и как с това поведение вредят на връзката си. Ще съжаляват, но ще е прекалено късно и дори необратимо късно да поправят нещата.
Друго любимо интернет клише ми е, че ЕНМ е просто изневяра, която обаче използва префърцунен речник с цел едни нещастни и неудовлетворени от връзките си хора, по някакъв начин да нормализират в общественото пространство неморалното си поведение.
Стереотип номер пореден гласи, че ЕНМ е гнусна и вредна за здравето. Вредна е, защото води до разпространяване на полово предавани инфекции. Съгласна съм, че всякакви необезопасени сексуални контакти – моногамни, немоногамни или пък групови – биха могли да доведат до предаване на полови инфекции. Обаче при грамотно поставени граници / постигнати съгласия, има начин това да се избегне. Неслучайно първият публикуван материал в този сайт е именно на тема граници и съгласия за управление на рисковете от предаване на полови инфекции.
Малко по-различен аспект на горното е, че ЕНМ е гнусна, понеже правиш секс с някой, който преди дни/часове е правил секс с някой друг. Тук проблемът не е здравен както в предишната легенда, а по-скоро емоционален и/или на ниво инстинкти. Вярвам, че има хора, за които това искрено може да е проблем и им е трудно да влязат в контакт със свой партньор ако последният е бил с друг човек твърде скоро – каквото и да значи твърде скоро в случая. Смятам, че е възможно тези индивидуални особености да се определят от възпитанието в ранното детство (например около това какво е гнусно, какво не е, какво е чисто, какво не е и т.н.) или пък от типа нервна система. Или от двете заедно. Не знам наистина, но вярвам, че това е дълбоко вкоренено индивидуално усещане, което сигурно се променя много трудно, дори и истински да искаш да го промениш у себе си. Страшно щастлива съм, че нямам проблеми от такова естество. Но пък за сметка на това имам солиден страх от полово предавани инфекции.
Следващото е клише, но не може да мине за митология, защото в действителност се случва – чести караници между партньорите по ЕНМ теми. Партньорите може да са двама, трима, петима – няма значение колко на брой са, но наистина разправиите по ЕНМ теми рядко ги подминават, поне в даден етап. В по-успешните поли връзки обаче, това трае за определен период, а не е константно състояние на връзката. Рядко някой би могъл да издържи на ЕНМ разправии до безкрай.
Стигнахме и до секса като основна мотивация за навлизане в ЕНМ. Няма да отричам, че това може да е валидна мотивация за много хора, нито пък виждам нещо лошо в това. Обаче как да си обясним асексуалните полиамористи в такъв случай? Очевидно сексът не е повсеместна основна причина за преминаване към ЕНМ. При много от хората по асексуалния спектър мотиваторите са автентичност и възможност за пълна откритост. А други от нас просто не можем да си представим, че повече никога няма да се влюбим.
Тук е мястото да добавя и мита за груповия секс като мотивация. Въпреки че има доста хора, чиято мотивация да са ЕНМ идва от кинка им към групов секс, то има и такива, които са ЕНМ, без никога да са правили групов секс. Не защото нещо им пречи, а защото не желаят това.
Номер следващ – полиаморните хора не изпитват ревност. Ревността е толкова често срещан проблем в полиаморните връзки, че дори ума ни не може да побере колко книги са се написали и продали, колко материали са били прочетени, колко сълзи са се изплакали, колко семинари са се провели и колко часове в психотерапия са били прекарани заради ревността в полиаморията. Не че в крайна сметка не си заслужава, но сигурно стойността, генерирана от ревността в полиаморните групи, надвишава годишния брутен вътрешен продукт на Бутан.
Друга разновидност на същия мит е, че ако изпитваш ревност, не може да си полиаморен. Всъщност можеш, обаче ще трябва да влагаш усилия, за да отработваш ревността си адекватно.
Следващият ни пример е по-различен с това, че е положителен и благосклонен към ЕНМ хората. Той гласи, че полиаморните хора са по-напредничави и просветени, т.е. по-„еволюирали“ – и съответно живеят по-добре. Изкушаващо е да се съглася с това твърдение, но то просто не е вярно. Чистата истина е, както Естер Перел твърди, качеството на връзките ни определя качеството ни на живот. Добродетелите, които са ни нужни, за да имаме хубава връзка, включват (но не се ограничават до) честност, доверие, открита комуникация… независимо с колко хора е връзката и дали е отворена или не е. Не полиаморните хора са напредничави и просветени, а тези които имат и продължават да развиват качествата, които са им нужни за пълноценна и щастлива връзка. И да, конкретно това клише го взех от чуждестранен източник.
Предпоследния ни пример за не съвсем вярно клише е, че полиаморните хора са по-духовно извисени. Не можем да го твърдим, понеже е трудно да се изследва, пък и подобно на предходния пример, не виждам никакви пречки за духовно израстване и в моногамния начин на живот.
Последен в списъка ни е митът, че полиаморията прави изневярата в една връзка невъзможна. Много е важно да се разбере от всички – това е пълна глупост. Само защото една връзка е отворена, това не значи, че съгласия не могат да бъдат пренебрегнати или граници не могат да бъдат преднамерено погазени.
Няма тип връзка, която да елиминира възможността за предателство. Точно както и в истинския живот – гаранции няма за нищо.
Вашият коментар