Човек и добре да живее, се случва да свърши някоя глупост, с която да нарани близките си. Обикновено след това съжалява и има желание да поправи щетите. В ЕНМ има толкова много мотики, които могат да бъдат настъпени, че е трудно за вярване – прекрачване на граници, обругаване на правила, притвореност, недостатъчна комуникация, твърде много излишна или неуместна информация, силни изблици при емоционални реакции. Всичко това в допълнение на обичайните и конвенционални фалове в междучовешките отношения. Нека да разгледаме извинението, прощаването и построяването на доверието наново от гледна точка на този, който е в позицията на „провинилата се страна“.
Позволявам си да захвана тази тема, защото знам, че съм от хората, които трудно прощават. И знам много добре какво искам от другия, когато съм в позицията на наранения, обидения, засегнатия.
Освен „просто това никога да не се беше случвало“, всичко което искам е този, който ме е наранил да разбере кристално ясно какво е направил и как аз се чувствам от постъпката му. Това при мен е минималната предпоставка за по-нататъшен положителен прогрес в отношенията, а понякога дори само това ми стига, за да простя. Не звучи като нещо много сложно или нелогично, но може да бъде трудно за другия да разбере как се чувствам от дадена негова постъпка и с какво точно ме е наранил.
Какво да направим, когато искаме да ни простят? На първо място, не отричаме, че сме наранили другия. Т.е. опитваме се да избегнем дефанзивата и обяснителния режим. Не омаловажаваме чувствата на човека отсреща – по-конретно, не наричаме гнева му раздразнение, не окачествяваме тъгата му като омърлушване, не оприличаваме обидата му на сърдене. Не се преструваме, чe не виждаме в него купчината чувства, които може би не разбираме докрай, но в този момент ни карат да наблюдаваме реакциите му внимателно и да стъпваме по-внимателно около него.
Поемаме отговорност за нашето поведение и за начина, по който то е повлияло на другия – за това как се чувства в резултат от нашето поведение.
Извиняваме се на другия конкретно за това каква роля сме имали в ситуацията. Без да се оправдаваме или да се опитваме да обвиняваме други хора или обстоятелствата.
Според мен извинението трябва да бъде поднесено вербално, очи в очи. Не бих разчитала на извинение под формата на жест, подарък или някакъв друг символ. Не съм против жестовете, но трябва да има ясно, недвусмислено обговаряне на ситуацията, изричане на извинението. Жестът може да бъде само допълнение.
Необходимо е да поискаме да ни простят конкретно за това, в което сме сгрешили, а не за това как си представяме, че се чувства другия. В миналото съм получавала просто „съжалявам“ и се е налагало да питам за какво точно. Отговаряли са ми например, „защото си обидена“. Аз не искам да ми се извинят за това, че съм обидена, а за поведението, което ме е обидило. „Извинявай, защото си обидена“ просто крещи, че отсреща човекът няма ни най-бегла идея какво в неговото поведение ме е провокирало да се почувствам обидена и ме кара да се съмнявам, че изобщо този въпрос го интересува. „Извинявай, защото си обидена/ядосана/тъжна“ също така ме кара да мисля, че другият иска просто да си поднесе формалното извинение, а аз формално да го приема, формално да затворим тази глава и да преминем нататък към формалните си и не напълно открити отношения. Това никак не е преучеличено, защото едно недоизговорено, не съвсем осъзнато и не съвсем истинско извинение води единствено до замитане под килима на дадените ситуации и до още последващи замитания и неискреност. Така нормализираме и бъдещите замитания под килима и възпитаваме култура на неоткритост. А когато под килима ни се събере твърде много боклук, започваме да се спъваме в него. Не само поднасянето, но и приемането на едно формало извинение води до същите неприятни замитания под килима и качествени изменения в една връзка между хора, на които им пука един за друг. Освен че с натрупванията започваме да се спъваме в този килим все повече и повече, започва и все по-малко да ни пука един за друг. Формалното извинение, както и формалното прощаване са сигурна рецепта за постепенно установяване на хлад и отдалеченост в душите на хората, независимо дали говорим за любовници, приятели или роднини.
Да си признаеш грешките може да бъде трудно, но в случай че сме решили изобщо да влизаме в позицията на искащия прошка – нужно е поне да стигнем докрай и да го направим като хората като назовем конкретно грешката си.
Не се оправдаваме и не изпадаме в обяснения за обстоятелствата, при които сме допуснали грешката, за която се извиняваме. Поне за момента. В искането на прошка не става въпрос за нас и нашите чувства или обстоятелствата около грешката, която сме допуснали. Първата ни цел е да дадем възможност на наранения обичан от нас човек поне да изрази усещанията си.Това което трябва да направим, е да отразим и признаем чувствата на човека отсреща – така че той да усети нашето разбиране и готовност да приемем последствията от поведението си. Трябва да дадем възможност на човека да изрази докрай негативните си чувства и заедно да останем в тях, докато не започнат да преминават. Ако започнат да преминават. Не всяка постъпка заслужава прошка и ние трябва да се смирим с факта, че да ни простят не е даденост, а въпрос на преценка и избор.
Излишната обстоятелственост около това защо сме сгрешили отнема фокуса от чувствата на наранения човек – сякаш само ги размива и пречи да бъдат докрай изпитани, за да могат евентуално да преминат. Затова в най-емоционално наситения момент, не адресираме други замесени хора или обстоятелства. Ще има време и пространство за това, но на по-късен етап – когато вече няма никой крайно гневен, обиден или омерзен в ситуацията.
В миналото имах колега, която е дъщеря на военен. В работата с нея някак си личеше, че е отгледана от военен – заради бруталната й дисциплина и изпълнителност, заради винаги докрай положеното старание и липсата на оправдания, когато все пак допускаше грешки. Всичко това много я издигаше в очите на целия екип, както и в моите. При един от случаите в който тя сгреши – за което доста се ядоса сама на себе си, се опитах да я подкрепя и да я поразпитам какво беше довело до ситуацията. Тя ми сподели, че предпочита да не се обяснява излишно около страничните фактори, довели до грешката й, защото баща й – военният – я е възпитал така. „Оправданията са за некадърниците“, цитира го тя. Изглежда, че се чустваше зле, задето аз трябваше да поема последствията за нейната грешка (контекстът беше корпоративен – знаете, там е така). На мен това ми се стори хем донякъде резонно, хем доста сурово. Все пак бяхме в работна среда и тя не беше еднолично отговорна за всичко в работния процес. Обаче „Оправданията са за некадърниците“ резонираше в мен странно добре, въпреки негативния си отенък. Години по-късно започнах да разбирам защо – липсата на оправдания и хвърляне на вината към други хора и обстоятелства просто дава възможност фокусът да остане в наранените чувства на „потърпевшия“. А фокусът е необходим там, поне докато най-силните чувства попреминат – по този начин им даваме възможност да бъдат разпознати и в крайна сметка изразени в пълнота. Дължим това на нашия „потърпевш“. Така го „компенсираме“. С това, че ставаме свидетели на чувствата му, ние демонстрираме зрялост и поемане на отговорност за постъпката си. Даваме и възможност доверието да започне да се възвръща. Ако човекът отсреща не ни вярва, че разбираме как се чувства, не смятам че има много причини да ни повярва за каквото и да било друго, което му обещаваме за в бъдеще (например „няма повече да правя така“).
Може и да не ни простят веднага или изобщо, но ако все пак отиваме в посока към прощаване, то ще го разберем по това, че изобщо сме допуснати да станем свидетели на болката на другия при извинението ни. В този смисъл, това е привилегия – не смятам, че човек, който ме е отписал и не иска да ми прости, би допуснал да съм около него, докато е силно емоционален и уязвим. Конкретно за мен, болката на близък човек може да е дори по-трудна за понасяне от лично моята. Да съм свидетел на негативния ефект на моя постъпка върху обичан човек е мъчително, но отрезвяващо преживяване. Кара ме да си дам сметка за голямото доверие, което ми е било гласувано, за това колко много знача аз за този човек и дори за любовта, която аз изпитвам към него. Така че след като съм сгрешила, ще стоя тук, ще бъда свидетел на чувствата му и няма да си крия главата в пясъка.
Трябва да отбележим, че гневът на партньора може да е труден за понасяне, но и нашият фокус не трябва да е непременно в гнева. Трябва да съумеем през него да видим двете му майки – тъгата и страха.
Повече за построяването на доверието наново четете в част 2.
Илюстрацията е използвана с разрешението на автора – Saoud Abdallah.
Вашият коментар