Продължение на Част 1.
Ако бурята на негативните чувства е преминала пика си, можем да се ангажираме с една внимателна ретроспектива, в която да обсъдим какво се е случило и защо. Целта на такъв разговор може да е само една – да се обсъдим заедно научените уроци и да решим как ще подхождаме в бъдещи сходни ситуации. Но отново – без оправдания и твърде много излишни обяснения в детайли от страна на „провинилия се“. Ние вече сме поели вината си още на предишния етап с вентилирането на емоциите и не трябва да изглежда, сякаш сега се отмятаме. И като говорим за вина, искам да вметна, че малко се дразня как това се превърна в мръсна дума и сякаш да чувстваш вина по независимо какъв повод, е признак на несигурност, слабост или ниска себеоценка. Абсолютно наясно съм, че при някои хора има патологично и непрестанно самообвинение по нереални причини, но все пак да чувстваш вина, когато си постъпил зле е напълно естествено. Вината не е някаква срамна емоция, от която трябва непременно да бягаме. Вината е просто отговорност, обаче в минало време.
Затова на следващия етап от развитието на ситуацията, трябва да се обърнем към поемането на отговорност за поведението ни сега. И сега. И сега. И в бъдеще. Можем заедно с наранения близък човек да опитаме да очертаем рамки за справяне в бъдещи сходни ситуации. Поемете ангажимент за различно поведение за в бъдеще, но само ако има място за такава дискусия и чувствате, че тя е смислена. Важно е намерението ви за промяна да бъде съгласувано с вашия партньор – той трябва да има възможност да изрази как би искал да се отнесете в бъдещи подобни случаи. Обединете се обаче върху идеи, които биха работили и за двете страни, а не само в едната посока. Колкото и да сте сгрешили, ако ви простят, трябва да ви простят, а не да компенсирате постъпката си от миналото до безкрай. Нещата просто не работят така и такъв компенсаторен механизъм не съществува…
Има смисъл да опитаме да сме открити и подкрепящи, когато нашият партньор ни попита за някакъв детайл или обстоятелство относно конфликтната точка, в която сме се „провинили“. В интерес и на двете страни е връщането на разговора към постъпката ни да бъде нормализирано и да не предизвиква връщане на всичките първоначални негативни чувства. Това означава да забравим за дефанзивното (или пък раздразнено) поведение и колкото можем по-открито и добронамерено просто да отговорим на зададения ни въпрос, вместо да се дразним, че ни връщат към старата тема.
Не по-малко важно е и да бъдем възможно най-открити и проактивни ако ни сполети отново сходна ситуация. Понеже все пак сме в ЕНМ пространство, а на мен ми е по-лесно да разгледам този въпрос чрез примери, ще използвам такива от ЕНМ. Ако да кажем сме имали интимен контакт с партньор X, без да ползваме бариерни предпазни средства и това е било съзнателно нарушаване на граница с партньор Y, e редно да не превръщаме темата в табу. Ако да речем след като вече бурята е отминала се случи така, че ни се скъса презерватив докато сме с X, е десет пъти по-добре да споделим това на Y, отколкото да го заметем под любимия ни килим. По този начин Y ще разбере, че нямаме намерение да крием от него нещо, което го засяга. Въпреки че едва ли и за нас е приятно да си говорим за нарушени бариерни методи отново. Същината е да сме проактивни, за да не рискуваме Y да се пита дали пък ние тайно не пренебрегваме бариерния метод.
Ако съм споделила твърде лична информация за мой партньор пред някого, и той вече ми е простил за това, бих могла следващия път когато се колебая дали е уместно да споменавам нещо за него пред друг човек, просто да го попитам. Така партньорът ми ще знае, че полагам грижа да уважа границите му и не ми е все едно за неговите чувства.
Вероятно това звучи твърде близко до излишно ходене на пръсти около човека, който ни е простил. Тук важното е, че възвръщането на доверието в отношенията изисква старание и допълнително внимание. Това в едни здравословни отношения трае ограничен период от време. Нарушеното доверие изисква усилия, но те не бива да бъдат непропорционални, или пък за сметка на собствените ни граници. Какво значи непропорционално или за сметка на нашите собствени граници е въпрос на лично усещане за здравословност в отношенията. Ако получавам извинение за едно и също действие за десети път, бих била разколебана в здравословността на отношенията, в които се намирам. Да не говорим, че нищо не ме разочарова и наранява по-силно от повтарянето на едни и същи грешки до безкрай.
В случай че се налага на мен да ми прощават за едно и също нещо за N-ти път, бих се попитала дали пък нещата не се чупят на някакво по-фундаментално ниво. Защо се случва така – толкова ли ми тежи да положа нужната грижа и старание, за да не разочаровам важния за мен човек? Може би не ми е толкова важен вече? А може би просто към мен са приложени неадекватни изисквания и затова не мога да ги посрещна?
Дори обичните ни хора да ни простят от сърце за нашите разочароващи постъпки, понякога животът е толкова забавен, игрив и палав, че не позволява ние самите да си простим. Да влачим остатъчна безпредметна вина оттук до края на света пречи не само на отношенията ни с този, пред когото сме се провинили. Пречи основно на нас. Спира ни да се променяме и израстваме, тормози душата ни и може да ни разболее. Ако се окажем на това тъмно и студено място, трябва да се постараем да се извадим оттам и ако се налага, дори да крещим за помощ. Даже и аз понякога прощавам на другите и на себе си, а аз съм много гадна, наистина :). Трябва да не спираме да търсим начин да си простим, защото никой не заслужава да е на това ужасно място завинаги. Знам че е трудно за вярване, но ние не сме постъпката, заради която не можем да си простим.
Илюстрацията е използвана с разрешението на автора – Saoud Abdallah.
Вашият коментар