Ще разгледам лично моето пътуване през ревността – какво ми се случи, как ми се отрази и как се промениха нагласите и вярванията ми; какво ми стана по-лесно с времето и опита и в какво не претърпях развитие, какво дотук проработи в добра посока за това да управлявам адекватно ревността си и къде все още се провалям.
Започнах с добра основа (или поне така си мислех тогава) – още преди полиаморния си период никога не съм била от ревнивия по подразбиране тип, от хората които непременно търсят под вола теле и се опитват да “хванат” партньора в крачка или още преди крачката. Още тогава донякъде бях приела, че нямам контрол над действията на партньорите си в това отношение и ако решат, те ще се свържат с някого, независимо какво правя или не правя аз. Винаги се бях надявала партньорите ми да са достатъчно човечни, да ме осветлят през какво минават.
Когато отворихме връзката си, мислех, че изходната ми позиция е добра и заради четенето на доста материали по темата – предимно блогове, интервюта и тук-таме някоя книга. Смятах, че това ще подпомогне естествената ми неревнивост. На теория се бях информирала добре за повечето проблеми, които можех да очаквам.
Смятах, че съм остатъчно начетена, мъдра и емоционално интелигентна, за да не изпадна в някоя от клишираните ситуации, за които хората по книгите, статиите, блоговете и подкастите говореха. Разчитах, че непрестанната работа върху себе си – с и без външна помощ – ще ми даде малко „преднина“ ако настъпи ситуация, в която да изревнувам. Надявах се, че с тази „преднина“ и с малко допълнителна интензивна работа от моя страна, ще преодолея трудностите бързо и ефикасно. Getting things done.
И тогава ситуацията и ревността ме връхлетяха и опустощиха представите и очакванията ми. Всичко което някога бях прочела по темата, изведнъж зазвуча в главата ми като нещо на слабо познат език, от което не мога да хвана смисъл. Отначало не знаех дори какво ми е, чувствах се отвратително и душата ми плачеше. Умът ми не допускаше че причината е ревност, вероятно съм била в остра фаза на отрицание. В първите три дни ми се проясни и разбрах какво е. Отне ми повече от месец да идентифицирам поводът (т.нар, тригър), който е отключил ужаса ми с такава бясна сила. Отне още месеци да го обясня на партньора си по достъпен начин, така че да ме разбере. А да се почувствам разбрана, при мен е задължителен момент, за да започне излекуването.
Допуснах доволно количество често срещани грешки според всички статийки, книжки и материалчета. Като някакъв тийн, пълен невежа и наивник.
Отключващите фактори при мен бяха следните наслагвания:
- Партньорът ми се свърза с някого изключително бързо и изненадващо за мен. Познавайки го и знаейки нагласите му, не бях допускала че е възможно да му отнеме няколко часа, за да влезе в интимни отношения с непознат.
Не намирам, че е лошо да можеш да влезеш бързо в отношения с непознат, а твърдя че за мен беше напълно неочаквано и това далече не смекчи ситуацията.
Той се свърза с човек, с когото имат много общи неща, но който живее далеч и на другия ден си тръгваше. Така че е било ситуация тип „сега или никога“. Това го разбрах напълно ясно още веднага. - Бяхме неопитни и начинът, по който партньорът ми сподели за случая беше класически oversharing. Всичко ми беше разказано много бързо и спонтанно и без абсолютно никакъв филтър. Бяха ми нарушени граници, за които аз самата не подозирах дотогава. На мен самата ми отне дълго да разбера какъв точно ми беше проблема.
Смятам, че към онзи момент щях да ревнувам дори между приятеля ми и партньорката му всичко да се беше случило по-бавно и по-малко изненадващо. Мисля, че щях да ревнувам дори и после да ми беше разказано по по-деликатен начин. Просто изброените две обстоятелства направиха за мен цялата ситуация не просто трудна, а силно травматична.
В началото не знаех дори какво ми е, толкова ми беше ново, че не разбирах защо имам тези силни и противоречиви чувства (повечето негативни). Не разбирах защо не искам да ям, не мога да спя и изпитвам срам. Да, първото нещо което четем по книгите и материалите, свързани с ревността в ЕНМ, е че трябва да приемем чувствата си на ревност и да не се срамуваме от тях, да не допускаме да се чувстваме зле, задето се чувстваме зле. И после пише да комуникираме чувствата и нуждите си с партньора си по градивен начин. Как само се провалих аз в някои от тези стъпки!… Как само всичко това, което четях бяха празни думи, не значещи нищо смислено и по никакъв начин не достигаха до мен…
Борих се с това дълги месеци, ненормално дълго време бях в ужасно душевно състояние въпреки опитите си да се хвана за косата и да се извадя сама от плаващите пясъци на самосъжалението. Но само ритах и дълбаех, потъвах все по-надълбоко.
Ето какво все пак премина добре в общуването ми с партньора още в онзи downhill етап:
- Никога не си позволих да извъртя палачинката и да го обвиня за това, че изобщо е имал това преживяване. Никога не изкривих реалността чак дотам.
- Комуникирах с него своевременно, доколкото можех. Когато разбирах за себе какво не е ок, подемах инициативата да го обсъдя с него. Сигурно не съм се справила много добре с тази комуникация, защото невинаги дискусиите ни се усещаха продуктивни.
Когато разбрах, че отключващият фактор всъщност е количеството и естеството на детайлите които ми е дал, аз му го казах. Може би начинът ми не е бил достатъчно разбираем, защото отне дълго време, докато почувствам, че съм била разбрана за това. Но накрая бях – отне „само“ няколко месеца и да му повторя дума по дума всичко, което ми беше споделил. - Не спрях да вярвам, че можем да оправим нещата и мога да променя реакцията и отношението си, само трябва да не се отказвам и да продължавам да работя. Нищо никога не можа да ме откаже.
- През цялото време бях наясно, че никоя от причините да се чувствам по този несъвместим с живота начин не беше нито в партньора ми, нито в неговата нова партньорка, а всичко е единствено и само в мен – във вътрешната несигурност в себе си, липсата на увереност в собствената ми стойност, комплексите ми за малоценност, страха че не съм досатъчно добра, страха че партньорът ми ще ме остави.
И винаги когато обсъждахме темата с партньора ми му го повтарях – „Не си ми направил нищо лошо! Всичко това е провокирано от тази случка, но истинските причини са си в мен, те са там много от преди да те познавам и аз го знам!“ - Не всички чувства бяха негативни! Никога няма да забравя усещането, което изпитах, когато партньорът ми ми разказваше как се е прибирал към вкъщи след срещата си тогава. „Като карах на път за вкъщи, се чувствах странно притихнал и спокоен, беше могъщо усещане на правилност и сила, мислех си колко съм развълнуван и зареден в момента и в същото време спокоен, без никакъв страх че те ощетявам или разочаровам, всичко това е възможно, защото ти го направи възможно“. Това нещо го чух само веднъж, но няма да го забравя никога, толкова много ми донесе то.
Това, което не мина много добре:
- Чувствах срам и обърканост заради чувствата ми на ревност. Това е да се чувстваш зле, задето се чувстваш зле. Със сигурност не помогна и само черпеше от жизнената ми енергия.
- Излишно стъпвах на пръсти около партньора си. По онова време нямах толкова практика в откритостта, не бях свикнала. Имах нужда да говорим по темата, но се притеснявах – ами ако той не иска? Ами ако повдигам темата твърде често и той се чувства зле, сякаш го обвинявам? Аз не искам нищо конкретно от него в момента, освен да си поговорим малко, а не знам как да повдигна темата – срам ме е, че искам да го занимавам с това отново. Ами ако му досаждам? Ами ако се чувства притиснат и безсилен? Ами ако накрая го отблъсна с това, че повдигам темата…пак?
- Колкото и да се опитвах да съм внимателна с партньора си, имаше един проблем. Той просто не ме разбираше по някаква причина. И досега не знам дали ме е разбрал. През много малка част от времето се усещах разбрана. Знам само, че в последствие аз се разбрах и това беше животопроменящо.
- Допуснах да стигна твърде далеч в негативните си чувства. Имаше момент, в който бях стигнала до депресия. През цялото време бях в терапия, което много помогна да бъде идентифицирана депресията и в последствие да я надмогна много бързо.
Никога преди не ми се беше случвало и се надявам да не ми се случи пак. Депресията е кучка, която иска да ме убие и не искам повече никога да си говоря с нея.
Последваха още неприятни неща, свързани с undersharing, върxу които не смятам да задълбавам сега, но ако този лайтмотив ви вълнува, оглеждайте се за бъдещи материали по темите oversharing и undersharing. Но сега искам да се фокусирам върху това какво обърна ситуацията в положителна посока.
Както вече споменах, бях в терапия през цялото време на развилите се дотук в разказа ми събития. Смятам, че това помогна в периодите, в които се чувствах адски зле. Целта на терапията ми беше преодоляване на силна социална тревожност, чийто корени бяха в убеждението ми, че не съм достатъчно добра (като цяло, за каквото и да било). Но се наложи доста да работим тази възникнала ситуация.
Терапията ми беше когнитивно-поведенческа. Аз силно вярвам в нея поради много причини, и понеже в миналото ми е вършила добра работа.
Работех също и с алтернативни методи, и стана така че в крайна сметка благодарение на всичките ми усилия, направих огромен пробив и това наклони везните в положителна посока.
Основната промяна е, че вече се обичам. И съответно възприемам себе си по съвсем различен начин. Вярвам непоколебимо в собствената си стойност и това няма нищо общо с това как ме възприемат другите. Това беше напълно неочакван, но много благоприятен обрат. Основно той повлия и на промяната в начина, по който възприемам ситуациите, в които партньорите ми започват връзки с други хора.
Къде съм сега?
Спрях ли напълно да изпитвам ревност? Ами не спрях. „Емоционалното ми тяло“ все още реагира бурно, коато чуя „хей, свързах се с едно момиче, с което има сериозен потенциал да си паснем“. Какво тогава се промени положително?
Всъщност имам капацитета да управлявам външното проявление на емоциите си при тези случаи. Винаги съм била добра в това, но сега го правя с лекота. Резултатът е, че вместо да имам тенденции да се отдръпвам навътре в себе си „докато ми мине“, предпочитам да споделя как се чувствам и от какво имам нужда в момента. Познайте това до какво води. Да, до разсейване на напрежението и заменянето му с по-приятни усещания като „разбрана съм“, „видяна съм“, „комуникирах чувствата си“ и „нуждите ми бяха разбрани и посрещнати“.
Махна се гадното чувство от това, че изпитвам гадно чувство. Т.е. изчезна срамът от ревността и вече пътят ми към дълбаене в тази разрушителна спирала е отрязан. Това само по себе си намалява наполовина негативния емоционален товар от ситуациите, които провокират ревност в мен.
Имам желанието и увереността да говоря с партньорите си за ревността, която изпитвам.
Повечето пъти духът на този разговор е шеговит и дори смешен, имам ресурса да се самоиронизирам. Това помага и да се справя с чувствата си, и на самата комуникация. Общуването просто е по-леко, по-нормализирано, по-обикновено и по-малко драматично и тягостно. Не е някакво събитие, а част от всекидневието.
Да, ревността е там, но е значително по-лесно поносима. Самите чувства са по-леки и лесни за преодоляване. Там са, но не ме обсебват изцяло и определено не се усещат всепоглъщащи и неуправляеми, както преди.
Вече имам ресурс да разсъждавам трезво (през повечето време). Уча се да различавам опасенията и представите си от обективните си наблюдения над действителността. Тоест, рационализирам. Рационализацията е заложена като съвет за справяне в такива ситуации във всеки написан по темата материал. Получавала съм този съвет и от приятели, които са преодолявали ситуации като моята. Но истината е, че за да рационализираш, трябва да имаш свободен ресурс и аз го нямах, докато не обичах себе си. Преди, опитите ми за рационализация кънтяха фалшиво в главата ми и честно казано се усещаха като експеримент за самозалъгване и криене на главата ми в пясъка.
Свикнах да се самонаблюдавам. Ето кои нови неща открих за себе си в процеса на самонаблюдение:
- Искам да бъда включена – в ситуация, в която мой партньор въвежда нов партньор, харесвам да се чувствам информирана, наблюдаваща и дори донякъде участваща страна. Не ми харесва, когато отношения между мой партньор и друг човек се развиват, без да съм в течение. Това по-скоро е наблюдение, отколкото правило и разбира се, че зависи строго от контекста. Способна съм да изкомуникирам всичко това по спокоен начин и да кажа „очаквам от теб това и това и моля те, не ми разказвай детайли от сексуалния ви живот, освен ако не те попитам“.
- Колкото повече знам за партньора на партньора си, толкова по-добре се чувствам. Говоря за информация в чисто човешки план – какъв е той, с какво се занимава, най-вече от какво се вълнува, какво харесва, какво не понася? Колкото повече знам за историята на живота му, толкова повече го възприемам като човек, човек от плът и кръв, човек като мен. Човек, който иска да обича партньора ми, а не който ме заплашва по какъвто и да било начин.
- Нещо повече, чувствам се по-добре, когато познавам партньорите на партньорите си лично. Партньорите ми са страхотни хора и съответно се свързват с други страхотни хора. Когато ги познавам лично, аз печеля три основни неща:
- Успявам недвусмислено да видя човешкото в тях и това ме кара да ги чувствам близки. Как да не ги чувствам близки при положение, че обичаме един и същи човек и при положение, че това са качествени и интересни за мен хора, които уважавам?
- Губя нереалистичния образ на свръхчовеци за тях, който имам тенденцията да изграждам в твърде активното си съзнание, преди да се запозная с тях.
- Понякога печеля добро познанство и добра компания.
Всичко това противодейства пряко на негативните ми ревниви чувства и буквално ги стопява.
Давам си сметка също, че съм се поуспокоила малко по отношение на контрола. След като вече се обичам, се промениха някои неща – стопи се социалната ми тревожност, получавам често факсове с добри идеи, имам желание за съзидание и творчество. И контролиращата ми функция леко се отдръпна. Това с контрола даде отражение в много аспекти на живота ми, също и в това как приемам партньорите на партньорите си и всички съпътстващи ситуации. Сякаш съм приела, че е излишно да вкарвам толкова много енергия в чувството на страх, че ще бъда заменена от новия партньор. Как бих могла да бъда заменена от някой друг? Това е невъзможно, защото… само аз съм аз, никой друг не е аз, че да може ме замени. Би могло единствено партньорът ми да реши, че вече не ме иска, но… но, но, но. Първо, този сценарий ми се струва твърде малко вероятен, че да хвърлям сили да се тревожа за него. И второ, няма ли партньорът ми пълното право да решава дали иска да е с някого или не? Като цяло, не смятам че мога да имам думата по този въпрос.
Нямам търпение един ден да се обърна назад към този материал и да си дам сметка колко много съм извървяла от написването му нататък. Защото този път няма край.
Вашият коментар