Част 2 се намира тук.
Когато бях в началното училище, една съученичка ме попита кой е най-добрият ми приятел. Въпросът ме обърка, защото за първи път чувах израза „най-добър приятел“. Осмислянето на значението му ме провокира да разсъдя, че ако имам най-добър приятел, то вероятно трябва да имам и най-лош приятел. А какъв ще да е този приятел-оксиморон?
Момичето бързо се изнерви, понеже явно очакваше просто да изстрелям някакво име, а пък вместо това, аз отново започнах да философствам. Но наистина никога не изстрелях просто едно име в отговор на въпроса за най-добрия приятел. Отказвах да имам най-добър приятел, за да не се налага – според непоклатимата ми логика – да имам и най-лош приятел.
Едно от нещата, които ме накараха да пиша за сравняването между партньорите в полиаморията, беше въпрос в коментар под друга статия. Друга причина е, че всъщност ми се пише за усещането за заплаха, но в малко по-друг, по-личен аспект – през призмата на личността и личното, а не от гледна точка на външни, чужди прояви и свързаните с тях ответни реакции. Както ще изясним по-нататък, да се сравняваш с другите партньори на партньора си, е нещо като да си направиш ревност сам.
Защо изобщо се сравняваме – себе си с останалите и тях помежду им? Не смятам, че сравнението е винаги нещо лошо или пък непременно злонамерен акт. Сравняването е функция на интелекта – опознаване на базово ниво. Без да виждаме различията между хората, ние не бихме могли да оценим тяхната ценност и неповторимост. Не бихме могли да преценим кой човек ни харесва и към кого сме привлечени, с кого искаме да работим, кой искаме да ни е приятел, кой ни вдъхновява и като кого искаме да бъдем. Правя това уточнение, защото сравняването често е описвано като пагубно поведение в една ЕНМ среда, а пък според мен това е само частично вярно. И естествено, всичко много „зависи“ от всичко.
Мононормативността играе ключова роля сред причините да сравняваме хората един с друг. Свикнали сме да ни се проповядва, че всеки има една единствена и точна „половинка“. Тази половинка, разбира се, е най-добрата, защото е идеална. Мононормативната концепция за „единствения“ в прост превод значи нещо като „Огледах всички много внимателно, опознах някои от тях и заявявам, че единствено ти си подходящ партньор за мен. Съответно ти си най-добър от всички и реших да обичам само теб“. Моногамността поначало се изразява в това да избереш един и да се надяваш той да е най-добрият. Обществените норми са ни научили, че това е любовта – да сравниш и избереш най-доброто. Т.е, „истинската любов“ е директен продукт на сравняването и избора. Обаче полиаморията предполага съвсем друго светоусещане и динамика в отношенията. Ценността на полиаморията е в замяната на натиска да направиш единствения правилен избор със свободата да избереш повече от едно – повече от една връзка, повече от един човек, повече от една любов. И тук няма нужда от толкова много сравняване, защото работата ни е да си отговорим на въпроси като: Привлечен ли съм от този човек? Искам ли да задълбоча отношенията си с него? Тези въпроси са много по-обърнати „навътре“ към нас (как аз се чувствам спрямо този човек), отколкото „навън“ (какъв е този човек). Ценностната система на полиамористите предполага много по-малка необходимост от сравняване на хората, но за съжаление мононормативното лустро се е наслоило силно върху навиците ни за мислене и реакция. Налага се да се пренастроим, за да не забиваме в мононормативните коловози.
В полиаморна среда сравнението не е непременно лошо нещо. Например, аз съм с дълга, права кестенява коса, а партньорката на партньора ми е с руса, къдрава и къса коса. Това сравнение обективно изтъква различие между мен и нея, но пък в него липсва оценъчен елемент и затова няма стресирани и засегнати от него. Стресиращо и засягащо би било обаче, някой да заяви, че едната от нас е „по-добра“ или по някакъв начин „по-ценна“ от другата на база свойства на косата й. Защото ако едната от нас бъде дефинирана като „най-добрата приятелка“, за другата автоматично ще остане определението „най-лошата приятелка“. А никой не иска да е най-лошата приятелка и към никого не би било честно да бъде определен по този начин в полиаморна връзка.
В това се корени и проблемът с йерархията в полиаморията. Всеки дълбоко в себе си усеща, че щом има най-добър приятел, все някой ще трябва да се окичи и с титлата „най-лош приятел“.
В материалите, свързани с полиаморията често се повтаря съветът да се избягват сравненията, но за мен това е до голяма степен невъзможно, както и неестествено. Можем да култивираме речника си, така че да избягваме всякакви сравнения, но това автоматично значи да махнем за сбогом на автентичността в общуването, чисто и просто, защото нашият мозък работи със сравнения. С цел автентичност и естественост на общуването, бих апелирала да се работи не върху избягването на сравнения между партньорите, а върху избягването на оценъчния елемент при сравняването.
Няма да наблягаме много на случаите, в които човек сравнява двама от партньорите си, защото това всъщност не е твърде често срещано…или поне не би следвало да е често срещано. Минаха години, откакто живея в ЕНМ и срещам около себе си все повече поли хора. Общувайки с тях виждам, че рядко някой от тях има намерение да сравнява партньорите си или да омаловажава някой от тях. Често човек неволно сравнява двама или повече от партньорите си, чисто и просто с цел да направи комплимент – „Най-лесно ми е да говоря с теб за тези неща“, или пък „Ти правиш най-добрите омлети/свирки/партита“. Намеренията в такова изказване вероятно са положителни, но ефектът невинаги е позитивен. Когато чувам нещо подобно, понякога се замислям какво ли ще се случи с тази моя връзка, когато партньорът ми попадне на някой, който прави не по-лоши от мен омлети/свирки/партита? Според мен при полиаморните отношения комплименти под формата на сравнения не са уместни, най-малкото защото има други лесни начини да се предаде положителното съобщение и да се направи комплимент. Просто наблегнете на положителното само по себе си, без да влагате контекст на сравнение. „Правиш страхотни омлети“ е не по-малко ценно от „Правиш най-добрите омлети“.
Хората стават полиаморни, за да имат възможността да изживеят различни връзки с различни партньори. Полиаморният начин на живот дава възможност да изживеем повече от опитностите, които искаме да изживеем. Полиаморията не е просто спирка, на която слизаме, за да се групираме с още няколко пътешественика, така че да можем после да ги оценяваме и подреждаме по това кой в какво е най-добър. Хората могат да бъдат истински приемани само в своята цялост, в противен случай биват обективизирани.
Когато прекарвам време с двамата си партньори едновременно, аз дори за миг не размишлявам кой от тях в какво е по-добър, а се наслаждавам на възможността за тази необичайна и всеизпълваща заедност, несравнима с нищо друго. Когато съм влюбена в повече от един човек едновременно и получавам насреща взаимност, аз съм толкова щастлива и изпълнена, че е невъзможно мисълта ми да залитне в посока „Я сега да видим кой от тях в какво е по-добър и накрая да дръпнем чертата, за да определим кой от тях е по-стойностен“. Това което имаме с един наш партньор, не може и не трябва да омаловажава това, което имаме с друг партньор. Това което имаме с нашия партньор, не може и не трябва да омаловажава това, което той има с друг свой партньор.
Втората част на статията ще бъде публикувана до няколко дни.
Вашият коментар