Част 1 се намира тук.
Със сигурност опитът в полиаморията играе роля относно промяната на навиците ни да сравнявамe. Колкото повече практикуваме, толкова по-ясно виждаме колко е безпредметно да сравняваме другите или пък себе си с другите. Виждаме как сравненията не ни носят нищо положително, но пък носят опасността да сбъркаме в изказа си и да засегнем някого, без да искаме. Разбираме как всеки човек и всяка връзка могат да бъдат разглеждани единствено в тяхната цялост и няма значение кой от партньорите ни е по-красив, по-висок или по-талантлив в собствената си област, просто защото в човешките отношения 2 + 2 невинаги е 4. В етичен аспект, да сравняваме партньорите си е равносилно на това да сравняваме децата си или пък да накараме децата си да сравняват любовта, която изпитват към всеки един от родителите си (в случаите, когато имат повече от една обгрижваща фигура).
Има обаче един още по-палав аспект на сравняването, а именно случаите, в които ние самите сравняваме себе си с партньор/и на партньора си. Смятам, че правейки това, ние широко отваряме врати за ревността, възприемайки като пряка заплаха тези, с които се конкурираме в главата си. По този начин можем да се завъртим в такава самоподхранваща се отровна спирала, че свят да ни се завие.
Намирам, че сред основните причини да сравняваме себе си с другите са несигурността и страхът. А пък страхът и несигурността често също произлизат от мононормативното разбиране, че партньорът ни ще сравнява, сравнява и накрая теглейки чертата ще каже „Ами моята партньорка Х определено е много по-добър избор от У.. Оставам само с Х“. Припомням, че ако сте в полиаморна връзка, на партньора ви не му се налага да прави такъв избор. Партньорът ви няма към вас очаквания и изисквания да сте най-… . Той ще е мотивиран да бъде с вас, докато вашите отношения му дават нещо ценно, независимо дали сте или не сте най-… . Твърде свикнали сме любовта да означава да съобщиш на любимия си, че е по-добър от всички останали. Няма нужда нито ние да правим някой от партньорите си „първенец“, нито пък е необходимо ние да бъдем съпоставяни с други партньори.
Да сравняваме себе си с останалите партньори все пак е един от капаните, в който често падаме като начинаещи полиамористи. Също така може да проявим склонност да задълбаваме в сравненията до степен на токсичност, която може да ни съсипе връзката, здравето или пък и двете. В това да се сравняваме с другите може да има определена доза обсесивност, която изобщо не е шега работа и ако я усетим, си струва да потърсим помощ преди да сме затънали здраво. Натрапчивото и непрекъснато сравнение с другите е докарало не една и две депресии както в, така и извън ЕНМ контекст.
Как да прекъснем порочния кръг? В случай, че полиаморията за нас е нещо относително ново, много би помогнало да добием малко собствен опит. Когато за пръв път попаднах в ситуация да обичам двама човека едновременно, бях толкова преизпълнена от радостно вълнение, че и за миг не ми е хрумвало да сравнявам партньорите си, и то не защото бяха от различен пол. Просто при мен липсваше мононормативното усещане, че трябва да избирам каквото и да било, така че нямах никаква причина да съпоставям партньорите си. Защо в такъв случай да смятам, че партньорът ми на свой ред би ме сравнявал и оценявал спрямо другите си партньори, при положение че има добри намерения както към мен, така и към тях?
Чудесна теория. Само че съм забелязала, че когато коренът на проблема е свързан с вътрешна несигурност или ниска самооценка, рационализациите не вършат особено добра работа. Най-доброто, което можем да направим, е да се погрижим – с или без чужда помощ – за първопричината. За вътрешните си рани, нанесени от несигурността. Можем да използваме “областта”, в която се чувстваме застрашени като маяк, който ни сочи към мястото в душата ни, което има нужда да бъде лекувано. Ако се чувстваме застрашени, понеже другият партньор е може би по-умен от нас, трябва да опитаме си спомним кога и как за първи път сме се почувствали глупави. Ако смятаме, че другият партньор ни застрашава, защото е по-красив – опитваме се да се сетим кога в миналото сме се почувствали “недостатъчно красиви”.
Друго, с което можем да се самоподкрепим, е да „хуманизираме“ партньорите, с които се сравняваме и възприемаме като заплаха. Единият начин за това е да споделим с партньора си как се чувстваме и да му обясним, че имаме нужда и от неговата подкрепа. Би помогнало, ако той сподели с нас какво означават за него отношенията му с другия му партньор. Не просто да ни разкаже „Тя е руса, преподава физика, кара тойота, говори бързо и чете по две книги седмично“. Такова изказване само би ни накарало да се сравним с нейната русота и начетеност. Не искаме и хронологично изреждане на факти – първо се срещнахме в центъра, след това бяхме на ресторант, накрая отидохме у тях. Искаме различен вид споделяне, което да обрисува какво лично нашият партньор намира за ценно в отношенията между тях:
„Много се смеем. Освен това, знаеш че не познавам много полиаморни хора, тя всъщност е един от тримата, които познавам. Разказа ми за съпруга си и неговата приятелка. Как двете заедно му организирали парти-изненада за миналия рожден ден. Стори ми се толкова мило и готино! Размечтах се как някой ден и аз бих могъл да организирам нещо подобно за теб заедно с другия ти партньор“. Мисля, че резултатът от съпоставката на двата примера е ясна – не искаме изреждане на сухи данни, а описание на преживелищната опитност на партньора ни. Така че да видим близкото, човешкото – както в него, така и във взаимодействието му с партньорката му, а също и в самата нея.
Логично, друго нещо което би помогнало да спрем хода на сравняващата спирала, е да се запознаем с партньора, който в главата ни представлява опасност за връзката ни. О, да – ако в нашата глава този партньор не представляваше заплаха за връзката ни, то нямаше да има нужда да се мъчим да спрем да се сравняваме с него. Най-често полиаморните хора са добронамерени към своите мета партньори. Понякога запознанството с тях може да доведе до успокояване на ситуацията. Ние ги хуманизираме, а опознавайки ги се уверяваме, че имат добро отношение към партньора ни, свидетели сме на това колко много общи неща имат, колко много общо имат и с нас самите. С други думи, намираме поводи да ги харесваме, което само по себе си разтоварва ситуацията от напрежението. Тогава вече разбираме както на рационално, така и на емоционално ниво, че да се мерим с тях е безпредметно, понеже никой всъщност не иска да ни отнеме нещо. Все пак, това не са моногамни отношения, в които има място само за „най-добрия“ партньор. Това са полиаморни отношения, в които едно партньорство е несъизмеримо и несъотносимо към друго. И това е красотата на полиаморията.
Вашият коментар